Tedy`s life (Животът на Теди)

Така се казва историята, която ще ви разкажа, като ще минем през следните глави:

1. Щастливото детство
2. Децата, а и понякога възрастните са жестоки
3. В капана на хранителните разстройства
4. Първата присъда „Хващаш последния влак“
5. Професионалната реализация, любовта и справянето с хранителните проблеми
6. Последващия рецидив
7. Най-жестоката присъда „Не можеш да имаш деца“
8. Най-щастливото събитие в моя живот
9. Призванието

1) Щастливото детство – имах (и все още имам, за щастие) най-прекрасното семейство на света, растях обгрижвана, обичана и в хармонична и здравословна семейна среда. Винаги бях усмихнато, непретенциозно, свито и добро дете! 

2) Децата, а и понякога възрастните са жестоки – След като навърших 10 год. започнах да осъзнавам, че съм по-различна от другите и от сестра си, която имах като базов ежедневен пример. Бях доста пълничка на фона на обкръжаващата ме среда от приятелки и съученички. В интервала 10-16 год. започнах да получавам от своите връстници прякори, като „прасенцето Пиги“, „поничка“, „дебеланка“ и още наистина куп обидни изрази и думи.

Да, децата  са наистина жестоки, но съм склонна да ги оправдая, защото все пак в този възрастов интервал наистина не си достатъчно зрял и мислещ рационално.

Какво обаче да кажем за близките и дори родителите – „Ако продължиш да ядеш така, ще изглеждаш като ето тази (едно дебело момиче) на бала си“ – думи на баща ми. „Спри се, яде достатъчно“ – думи на майка ми. Не искам с нищо да ги нараня или обидя, просто казвам истината и тя за жалост е такава. Истина е също, че много често вкъщи се предлагаха основно мазни и тежки манджи, кренвирши, майонеза и любимата ми питена детелинка. (Ох, колко много обичах да счупя една мека питчица на две, да я намажа обилно с майонеза и да подредя в нея саламче или кренвирш).

В този период майка ми работеше в магазин за дамски дрехи, където 99.8% от темите обсъждани между нея и клиентките й бяха: диети, диети, диети и пак диети, изобщо всичко свързано с това как да свалиш някой килограм. Чувала съм разкази и „компетентни“ мнения за всичко  – гладолечения, пиене на оцет, само на диня, само на кисело мляко, чай за отслабване, лакситиви, чудотворни шейкове и хапчета – ВСИЧКО!

3) В капана на хранителните разстройства – В предната глава научих за много на вид и различни диети и така реших да започна с екпериментите, защото бала наближаваше, а аз си бях солидно окръглена. Освен това, имаше едно момче, което много харесвах (първата ми силна ученичка любов), но по неговите думи бях „грозна“. Всъщност и до ден днешен не разбирам масовата асоциация „пълен“ = „грозен“, но добре, всеки има право на възприятия и лично мнение.

И така, амбицирана от любов и наближаващия бал, се заех с диетите. Първо изключих едни храни, после други и разултатът и комплиментите не закъсняха. Точно тук е най-тънката граница към попадането в страшния капан на хранителните разстройства. И така, точно това се случи, но това през моите очи изобщо не беше капан, а точно обратното – най-божествения рай. Започнах да се чувствам харесвана, по-красива и все по-силно амбицирана да свалям още, още и още… никога не беше достатъчно, в моите представи винаги можеше и повече. Целта беше постигната – на бала бях слаба, в къса черна рокля и с кавалер, който ме смяташе за грозна… Въпросното момче избра да покани мен за дама на бала си от 22 други момичета. Е, нали бях „грозна“?! Хах, каква ирония на съдбата.

Какво следваше след целта?! Няма да крия, че много пътища ми се отвориха след визуалната промяна, защото придобих една фалшива увереност, която все пак ми помогна да се открия повече към света и възможностите, които живота предоставя, като наблегнах изцяло на професионалните такива. Намерих си хубава работа, даже в един момент работех на три места, учих в университета, който исках и специалността, която желаех, видимо бях нормална, щастлива, но абсолютно никой не подозираше какъв лишен от истински смисъл живот живея. Във всичко се справях перфектно – работа, университет, гаджета. Внимание изобщо не ми липсваше, но какво от това?!

Всъщност, аз съществувах, но не живеех! 

Да, преследвах докрай професионалните си цели, но на емоционално и психическо ниво бях една развалина. Събуждах се единствено с идеята какво ще ям, къде ще го ям, колко калории съдържа, къде ще ми се залепи, колко ще кача, как ще изглеждам, след като го изям…. как да го върна и премахна, ако все пак го изям.

Родителите ми вече започнаха да усещат, че нещо не е както трябва, но преди години за тези проблеми изобщо не се говореше. Сега нещата са една идея по-развити откъм информация и всякакви източници на такава в интернет. 

4) Първата присъда „Хващаш последния влак“ – Родителите ми вече бяха сигурни, че нещо не е наред. Майка ми събираше изрезки от списания и вестници, в които намираше съвсем оскъдна информация за хранителните разстройства. Минах през поне пет психолога, в които бях заведена почти насила. Тъй като вече нямах и цикъл (почти година, а може би и повече), ме заведоха насила и на гинеколог, за който ще разкажа повече в една от следващите глави. Годината беше 2006, а аз точно на 18 години. Диагнозата на доктора беше категорична  – „Анорексия“. Никога няма да забравя думите му, които бяха „Момиче, хващаш последния влак, за да можеш един ден да имаш деца“. Притесних се и ревах ужасно много, но тогава темата деца изобщо не беше на дневен ред за мен и явно и това не успя да ме стресне и продължих смело да копая дупката, в която бях попаднала. За мен най-важното на света си оставаше да бъда възможно най-слаба и да не кача нито грам. 

Родителите ми се опитваха, но трудно можеха да разберат какво е в главата ми и през какво преминавам. За баща си бях разглезено момиче, сестра ми също трудно приемаше какво се случва и често ме обвиняваше в това, че съсипвам задружното ни и сплотено семейство. Майка ми, тя милата беше забравила да се усмихва, но допоследно вярваше и търсеше начин да ме спаси. Няма да забравя тягостната семейна среда около проблемите ми. Виждах и разбирах, че наранявам всички, но просто не можех да спра. Често получавах писма от мама, не защото бях далеч, бях в съседната стая, но всеки вече вътрешно се беше предал и нямаше сили да говори с мен. Понякога и аз отговарях с писма, а две от тях пазя и до ден днешен… Едно от майка ми към мен и от мен към моите родители. И до днешен плача със сълзи, когато препрочитам писмата.

Прости ми, мамо! Прости ми, защото знам, че беше единствената, която допоследно не се беше предала и вярваше в мен! Боли ме от това колко много съм те наранила! Боли ме, защото преди 3 год. и 5 месеца започнах истински да осъзнавам през какво преминава една майка и колко силно обича майчиното сърце! Ето какво пише в най-силното и истинско писмо, което съм чела някога (без никаква редакторска намеса или пропуснат текст). Това е писмо до мен от моята майка през далечната 2007 год.

Привет мое обично детенце – Теки!

Съжалявам, че трябва по този начин да ти кажа всичко, което искам, но нямам сили да намеря друг, а ако след всичките си денонощия напоследък, в които само плачех и мислих за проблема, просто вече ще се взривя от нерви, ако не споделя. Може да те отегча малко с хаотичните си мисли, но те умолявам да го прочетеш докрай! Поне ще мога да ти напиша всичко без да чуя „Уф“, без да видя ехидна усмивка и поредното лъжливо обяснение! Нито ще те упреквам в нещо, нито ще те обвинявам, нито ще те критикувам. Имам само няколко въпроса и съвета!

Теки, обичам те безкрайно и съм ти простила за всичко – само не знам защо от сляпата си майчина любов и вяра в теб не усетих момента, в който булимията те вкара в коварната си схватка. Прости ми, че не съм била до теб и не сме се борили заедно, но вероятно просто мозъка ми не е искал да приеме, че може да се случи на детето ми.

Теки, при първите ни пререкания на тази тема отпреди половин година, ти ми каза и ми обеща, че когато стигнеш 55 кг. ще спреш. Теки, защо продължаваш? Имаш ли мотивацията да го правиш, защото човек когато се подлага на такива изтезания, трябва да има много силна мотивация! Теки, не знам дали има майка на света, която да желае зло на детето си. Теки, може би защото прекалено много уважавах твоите желания, може би защото виждах колко щастлива ще бъдеш, ако отслабнеш, затова може би съм изтървала момента и не съм се намесила.

Теки, ти вече не си щастлива, виждам го, чувам нервните ти изблици, виждам мътния ти поглед и уморения ти вид. Вече не си с грациозно и женствено тяло, а с изнемощяло, кокалесто и болнаво! Теки, животът е единствен и неповторим, искам да осъзнаеш дали това, което правиш е добро за теб. Искам да знаеш, че ако в момента не усещаш признаците, за които си чела, бъди уверена, че ако продължаваш така, ще ти откажат част от органите, срива се имунната система, знаеш го много добре! Убедена съм, че едва ли искаш да прекараш част от най-хубавите си години, котио ти предстоят по болници, по системи и по лечение!

Теки, човек не може да мрази храната – тя е горивото на нашия организъм. Все едно един мотор на кола да върви без бензин. Не можеш да се лишаваш доживот от тези минерали и вещества, които човек си набавя от храната, за да живее. Имаш нова любов – прекрасно, ако мен не ме послушаш, може би ще чуеш него. Опитай се да го подпиташ, той е спортист и ги разбира тези неща! А как мислиш – дали предпочита едно атлетично и женствено тяло или кокали и хлътнали очи! Теки, истината е в спорта и в малките, но чести количества храна. Знам, че е лесно да се каже, но е трудно да се изпълни. Теки, защо не ни разрешиш да ти помогнем? Теки, струва си да се живее заради всички дребни неща! Заради слънчевия лъч, заради полъха на цветята, заради шепота на морето, заради близките! Теки, моля те не се предавай. Не предавай нас. Знам и искам да вярвам, че можем да се справим. Има и по-страшни неща от това, така че те моля, не се оставяй в лапите на анорексията и булимията. Не му прилича на един „лъв“ по зодия да постъпва така! Може би ти е странно всичко, което ти написах, защото ти самата не осъзнаваш проблема – не ти се сърдя, но честно и откровено кажи… Ако аз или някой от нашето семейство виждаш, че затъва в нещо, няма ли да му подадеш ръка или ще гледаш безучастно отстрани? Затова не се сърди, че страдам и се тревожа, това е съвсем нормално и мен не ме е срам да си го призная.

Теки, искам да се вразумиш, искам да си имам старото Текенце – жизнерадостно, щастливо, весело и с ведър поглед. Влюбено в живота! Искам да се надявам, че след всички сълзи и аз ще бъда мъничко щастлива, защото за мен щастието е в това децата ми да са здрави и щастливи, и семейството ни да е едно цяло за всички! Сигурно много неща пропуснах, но и много казах. Ако съм успяла поне една сълзичка да ти изтръгна, значи не всичко е загубено, значи живеца го има и ти ще се бориш заради себе си и заради нас! Заради бъдещето си! Ти заслужаваш само добро, защото самата ти си добър човек! Такова дълго обяснение не помня дори на гадже да съм писала! 

Обичам те безумно! Ако решиш, че искаш съвместно да се борим – само ми подай сигнал! Ще я изям тази болест, но ще трябва да те измъкна от нея! Ако решиш, че можеш сама да се пребориш – опитай! Не знам дали има такива случаи!

Теки, спри да се изтезаваш, трите килограма по-долу или по-горе не са най-голямото щастие или нещастие на света. Не искам да се страхуваш от напълняване, искам само да проявиш воля и да започнеш по мъничко да се храниш. Най-голямото щастие е обичта на близките към теб и от теб към тях! Вярвам истински в теб! Бори се! Нека това бъде подаръка от теб за предстоящия ми рожден ден! Обичам те безкрайно! Искам пак да ме целунеш закачливо и пак да се веселим заедно. Всички заслужаваме лошото да остане зад нас! Ако искаш унищожи писмото ми, ако искаш го запази!

24.06.2007 год., 23:10 ч.

Много често не искам да си спомням какво съм причинала на майка си, а и на всички близки, които ме обичат. Не искам да си спомням, защото ме боли! Не искам да си спомням, че дори това изпълнено с обич и отчаяние писмо не успя да ми отвори очите. Връщам се към изрезките от списания и вестници, които майка ми събираше през далечната 2006 – 2010 година и какво да видя… попадам на вестник „Седмичен труд“, бр. 27, 2 юли 2008 год. В тази пожълтяла вече страница е изповедта на Василия Стоилова – внучка на известния художник Васил Стоилов и правнучка на Пейо Яворов. За жалост, четири години по-късно Василия се самоубива!

„Всеки свален килограм е доза, която те опиянява от победата над слабото, над човешкото у самия теб. Кантарът става твой най-добър приятел, твоят Дявол – Бог, а огледалото, в което виждаш себе си, все повече се изкривява“ – част от статията, в която напълно припознах себе си в годините на дълга и изтощителна борба с хранителните разстройства.

По тази глава мога да изпиша стотици страници, но мисля детайлите да ги оставя в реализация на друга моя мечта, с която да оставя частица от себе си в историята и дай боже така да продължа да помагам, дори когато лично не бих могла. Само ще добавя, че се е случвало да повръщам вода, защото съм смятала, че ще кача от нея.

5) Професионалната реализация, любовта и „спряването“ с хранителните проблеми – на 21 год. избягах от родния си град Русе към София, защото знаех какво точно искам да работя и каква стълбичка трябва да извървя, за да постигна целта си. Освен това търсех изход от хранителните си проблеми и начин да спра да наранявам най-близките на сърцето ми хора. Във всичкия този период 15-21 год. хранителните разстройства продължаваха да бъдат мой единствен спътник в живота, заедно с професионалните цели.

След десет месеца в София и смяна на две работи, ми се случи нещо наистина невероятно. Тъй като бях започнала работа като търговски представител и тъкмо завършвах маркетинг, ми предложиха да заема мястото на един колега бранд мениджър, който тръгваше от компанията. И така, на 22 вече работех това, което мечтаех да достигна на 30 год. Не можех да повярвам какво ми се случва. Професията, желанието ми да се докажа и реализирам, контакта и късмета да имам страхотни колеги, лека по лека ме изкарваха от най-тежкия и порочен кръг на хранителните разстройства. След 8м. се влюбих и вече допуснах човек до себе си, с който заживях. Напълнях с около 8кг. и постепенно започнах да виждам усмивката на майка ми и спокойствието в очите на роднините си, които наистина бяха изгубили надежда, че мога да се справя. Да, принципно излязох от големия ад (спрях да гладувам или да ям и повръщам), но това съвсем не означаваше, че се бях справила с проблемите. Не се харесвах в новите си килограми и продължавах да броя всеки залък, който слагам в устата си, като не спирах да търся и изпробвам безброй диети. 

6) Първи сериозен рецидив – Всичко вървеше привидно нормално, бях на 100% отдадена на работата си, но един ден нещата в личен и професионален план започнаха да куцат. Тъй като при мен въпросните две направления имаха пряка връзка помежду си, нещата изглеждаха доста по-сложни и сякаш всичко лошо се стоварваше наведнъж. Започнах да търся причините единствено в себе си и ми светна лампичката, че явно причината нещата да не вървят в личен план, а от там и в служебен е покаченото ми тегло. Така за жалост се случи най-лошото, не успях да овладея ситуацията и потърсих „утеха“ в хранителните разстройства. Този път залитнах в още по-сериозна крайност… почти нищожно хранене и фитнес 7 пъти в седмицата по минимум час и половина. Тогава достигнах и най-ниското си тегло: 41.9 кг. Бях вманиачена по фитнеса и ако изпуснех дори една тренировка имах чувството, че е дошъл края на света. Тренирах силово преди обяд почти два часа, връщах се в офиса и обяда ми се състоеше в една кофичка кисело мляко с масленост 2%. Само да добавя, че това не само, че не реши никой от по-горните проблеми, единствено ме запрати към друг още по-сериозен проблем, от който смятах, че съм се оттървала завинаги.

7) Най-тежката присъда „Не можеш да имаш деца“ – Бях вече на 25 год. с тегло 42 кг., напълно нестабилна емоционално и чувстваща се, че не се справям професионално и лично, спрямо очакванията на половинката до мен. В този същия период, постепенно в главата ми започна да се прокрадва идеята за деца. След рязкото отслабване цикъла ми отново беше спрял и идваше само с прием на противозачатъчни. Започнах да се питам „Как, ако пия противозачатъчни, ще имам деца? – отговарях си „Няма как!“… След това се питах… „А как ще имам деца, ако не пия, но нямам цикъл“ – отговорът отново беше „Няма как!“. Тези въпроси все по-сериозно се загнездваха в главата ми и реших да потърся лекар за мнение. За жалост попаднах на доста некомпетента лекарка в София, която три месеца ме мотаеше по всякакви изследвания, а накрая ме изпрати да си пусна в лаборатория един хормон „Инхибин Б“, който принципно никога не се пуска самостоятелно, а в комбинация с АМХ (анти мюлеров хормон). Разбира се, аз не спирах да чета в интеренет за всичко, което казваше лекарката и за всяко едно излседване, на което ме пращаше. За този хормон четох, че показва дали имаш яйчников резерв и че ако резултатъ е под 100 – нямаш никакъв шанс за собствени деца. Пуснах си изследването и никога няма да забравя как отварях онлайн системата за резултати през 1 мин, докато числото не се появи, а то беше „0“. Абсолютно кръгла 0. Нямам много спомени от този момент, защото не бях на себе си. Не знаех, да рева, крещя или просто да се самоубия. Радвам се, че в един момент разумът ми проработи, взех телефона и напълно неадекватна звъннах на същия този лекар, който през 2006 година ми каза „Хващаш последния влак“. Шансовете за час при него са 6 до 8 месеца след обаждане, но явно аз съм била толкова истерично разстроена, че се оказах с час за след две седмици. Наистина благодаря от сърце за този шанс. Ред беше на едни от най-дългите 2 седмици в живота ми. Минаха в непрестанно четене на форуми, много сълзи и огромен страх.

Денят на прегледа – д-р Любомир Бойчев и акушерката Иванка Радкова, моите ангели! (на снимката вляво и на снимката до него в горната част). МЦ Св.Иван Рилски – Тутракан. Бях подготвила вече изследванията, които лекаря ми поиска да имам готови за прегледа. Дойде и заветния час. Влязох при „моите ангели“ и ревнах с глас, бях уплашена и крайно засрамена, че преди 10 години отхвърлих с лека ръка предупреждението на лекаря. Уравновесен и страшно спокоен, д-р. Любомир Бойчев погледна резултатите и ми каза „Успокой се, ще си имаш собствено дете, обещавам!“. Отново сълзи, но този път от щастие, защото това беше лекар, на който имах и имам 10000% доверие. Знаех, че щом той ми казва така, ще се случи. Последваха три месеца на рутинни изследвания, като крайната констатация на лекаря беше „Може да имаш дечица по напълно естествен път, но може да отнеме повече време“. Аз вече бях изчела всички възможни варианти и бях с готово предложение към лекаря, а то беше „Ин-витро“. Бях толкова наплашена, че изобщо не бях готова да чакам с месеци или години. Имахме финансовата възможност да си позволим процедурата и я насрочихме. Вече бях достигнала и по-нормалните 47 кг. Дойде ред на най-дългия един месец в живота ми, а именно стартирането на ин-витро процедурата – инжекции, хормони, лекарства, денонощно четене в интернет какво и кога може да се обърка, страх, сълзи, надежда… бях ураган от смесени емоции и чувства. И така, всичко мина като процедури и след две седмици щях да разбера дали съм бременна. Още тогава осъзнах, че ще направя всичко по силите си хранителните разстройства да останат завинаги зад гърба ми и си обещах, че ако Господ не ме накаже с най-лошото и успея да забременея, ще запиша да уча психология, ще специализирам хранителни разстройства и един ден ще помагам на хора като мен, за да не съсипят живота и най-хубавите си години.

Дойде денят – бях бременна!

Тук искам да спомена и още един ангел: ембриолога Гергана Петрова от МЦ Св.Иван Рилски – Тутракан (на по-горната снимка, долу вдясно), която създаде моето ембрионче и се грижеше за него около седмица, преди да го повери на моите грижи, а то милото се захвана със зъби и нокти за мен. Вярвам, че е усещало колко силно го желая. Летях от щастие, но после падах от страх. „Ами, ако нещо се обърка?“, „Ако не успея да го износя докрай?“, „Ако го изгубя, защото съм все още с поднормено тегло?“

Никога няма да забравя тежките думи на баща си „Ако нещо се случи с бебето заради твоите глупости, ти за мен не съществуваш“. Баща ми винаги е бил най-важната фигура за мен и не знам дали осъзнаваше какво ми причиняваше, но и причинява до ден днешен с думите си. Първо с тези, които частично подтикват едно дете към хранителни разстройства (споменах го в глава две), а после и тези толкова тежки думи. Винаги беше възможно нещо да се обърка, без аз или историческите ситуации да бъдат причинител.

Разбира се, моят майчински инстинкт проговори на 100% и през цялата бременност не си позволих дори за секунда да спазвам някакъв режим. Гледах да се храня здравословно и да не се лишавам от нищо, ако ми се хапва. Спомням си, че ми се ядеше страшно много домашна баница и всеки ми угаждаше и готвеше баничка.

Резултатът… изкарах една невероятно лека и безпроблемна бременност, без никакви странични признаци, като гадене, повръщане, претенции и подобни. Не бях мрънкаща бременна, а дори напротив… толкова бях щастлива с човечето, което растеше в мен, че никой и с нищо не можеше да ми свали усмивката от лицето. Летях от щастие, а успоредно с това вече бях записала психология и с малкото човече в мен пътувах всеки уикенд за лекции. 

8) Най-щастливото събитие в моя живот – Минаха девет месеца и ТЯ се появи. Моята най-голяма мечта – ТЕЯ! Беше съвършена, здрава и толкова силно желана и обичана! Когато я прегърнах за пръв път не можех да повярвам, че я има и я държа в ръцете си. Тя ми даваше сили за всичко и най-вече за това никога да не се откажа от това, което си обещах. 

Благодаря още веднъж от цялото си сърце на д-р Любомир Бойчев и акушерката Иванка Радкова, за грижите, професионализма и човешкото отношение. Разстоянието София – Тутракан не можеше да бъде пречка, когато имаш силна вяра в един единствен човек и лекар, който девет месеца се грижи за теб и най-ценното ти на този свят. Радвам се, че Тея проплака в ръцете на нашия ангел – д-р Любомир Бойчев! Поклон пред вас и страхотния ви екип! 

9) Призванието и мисията на живота ми – Знаех, че един ден ще сбъдна мечтата си, а именно да помагам на хора, които са попаднали в капана на хранителните разстройства, вечните диети и себеомразата към собствените си тела. Защо смятах и продължавам да смятам, че това трябва да е моето призвание и че един ден ще бъда най-добрата в тази сфера?! Без да искам да обидя или засегна колеги, които имат дълбоки познания с сферата на хранителните разстройства, аз смятам и съм категорично убедена, че няма как да разбереш в дълбочина през какво преминава един човек засегнат от такава зависимост, ако не си го преживял.

Никога няма да забравя какво ми каза една от психоложките, при която майка ми ме заведе насила в онези години, в които самата аз не признавах и осъзнавах проблема… Жената (психоложката) ме изслуша, погледна ме и каза… „Момиче, започни да се храниш и всичко ще се оправи“. Това е абсолютно същото, като да кажеш да един алкохолих или наркоман… „Спри да пиеш/да се дрогираш и ще се оправиш“. За мен това са пълни абсурди! Ако не разбираш от тази „материя“, то поне не подвеждай хората и не се възползвай от тяхната крайна отчаяност, в случая на майка ми, която търсеше психолози занимаващи се с такива проблеми под дърво и камък.

И така, завърших, дипломирах се, като от 2018 година съм официален член в Дружеството на психолозите в Република България. Разбира се, ясно осъзнавах, че това е само началото и имах и все още имам доста стъпки да извървя, за да стана най-добрата в това, което искам да правя. След като завърших, същата година беше ред на следващата цел, а именно специализация в профилирано обучение за хранителни разстройства.

Преминах обучения в Националния център за хранителни разстройства в Лондон (NCFED) в следните направления:

• пълноценно и балансирано хранене                                                              
• превенция на хранителни разстройства
• хиперфагия (емоционално хранене, преяждане)
• умения и практики при работа с хора, които са засегнати от хранително разстройство

На този курс имах уникалната възможност да се уча от най-добрите професионалисти, с дългогодишен опит и знания в сферата на хранителните разстройства. Срещнах също уникални колеги и специалисти  – нутриционисти и психолози, както и такива, с които споделяхме обща история за миналото.

Получих невероятни източници на информация по темите за хранителните разстройства, хранененто и образът на тялото. И до ден днешен смятам, че това е наистина само началото и тепърва ми предстоят подобни профилирани обучения, доусъвършенстване и научаване на добри практити в чужбина, тъй като за никого в тази сфера не е тайна, че за тези проблеми все още малко се говори в България. За съжаление, в страната ни няма официални статистики, пътека по здравна каса или специализирана клиника за подобни проблеми, а те са наистина сериозни!

Продължих и продължавам да чета и да се усъвършенствам от учебниците и книгите, но най-вече да се уча от личния си опит на база всичко преживяно и това, което съм АЗ днес.

Към днешна дата се чувствам напълно готова и уверена да помагам на хората, които са изгубили баланса, лутат се от диета на диета, мразят себе си и тялото си, както и на тези, които са попаднали в страшния капан на хранителните разстройства!

Дори да успея да помогна само на едно момиче, ще знам, че всичко това си е струвало!