Моята история
Съдържание
Tedy`s life - Животът на Теди
Така се казва историята, която ще ви разкажа.
1) Щастливото детство
Имах (и все още имам, за щастие), най-прекрасното семейство на света, растях обгрижвана, обичана и в хармонична и здравословна семейна среда. Винаги бях усмихнато, непретенциозно, свито и добро дете.
2) Децата, а и понякога възрастните, са жестоки
След като навърших десет години, започнах да осъзнавам, че съм по-различна от другите и от сестра си, която имах като базов ежедневен пример. Бях доста пълничка на фона на обкръжаващата ме среда от приятелки и съученички. В интервала 10-16 години започнах да получавам от своите връстници прякори, като „прасенцето Пиги“, „поничка“, „дебеланка“ и още наистина куп обидни изрази и думи.
Да, децата са наистина жестоки, но съм склонна да ги оправдая, защото все пак в този възрастов интервал наистина не си достатъчно зрял и мислещ рационално.
Какво обаче да кажем за близките и дори родителите? „Ако продължиш да ядеш така, ще изглеждаш като ето тази (едно момиче със сериозно наднормено тегло) на бала си“ – думи на баща ми. „Спри се, яде достатъчно“ – думи на майка ми.
Не искам с нищо да ги нараня или обидя, просто казвам истината и тя за жалост е такава. Истина е също, че много често вкъщи се предлагаха основно мазни и тежки манджи, кренвирши, майонеза и любимата ми питена детелинка. Ох, колко много обичах да счупя една мека питчица на две, да я намажа обилно с майонеза и да подредя в нея саламче или кренвирш.
В този период майка ми работеше в магазин за дамски дрехи, където 99.9% от темите, обсъждани между нея и клиентките й бяха: диети, диети, диети и пак диети, изобщо всичко, свързано с това как да свалиш някой килограм. Чувала съм разкази и „компетентни“ мнения за всичко – гладолечениe, пиене на оцет, само на диня, само на кисело мляко, чай за отслабване, лакситиви, чудотворни шейкове и хапчета – ВСИЧКО!
3) В капана на хранителните разстройства
В предната глава научих за много на вид и различни диети и така реших да започна с екпериментите, защото балът наближаваше, а аз си бях солидно окръглена. Освен това, имаше едно момче, което много харесвах (първата ми силна ученичка любов), но по неговите думи бях „грозна“.
И така, амбицирана от любов и наближаващия бал, се заех с диетите. Първо изключих едни храни, после други и разултатът и комплиментите не закъсняха. Точно тук е най-тънката граница към попадането в страшния капан на хранителните разстройства. Аз се хванах в клопката, но това през моите очи изобщо не беше капан, а точно обратното – най-божественият рай. Започнах да се чувствам харесвана, по-красива и все по-силно амбицирана да свалям още, още и още… никога не беше достатъчно, в моите представи винаги можеше и повече.
Целта беше постигната – на бала бях слаба, в къса черна рокля и с кавалер, който ме смяташе за грозна… Въпросното момче избра да покани мен за дама на бала си от 22 други момичета. Е, нали бях „грозна“?! Каква ирония на съдбата.
Какво следваше след целта?! Няма да крия, че много пътища ми се отвориха след визуалната промяна, защото придобих една фалшива увереност, която все пак ми помогна да се открия повече към света и възможностите, които животът предоставя, като наблегнах изцяло на професионалните такива. Намерих си хубава работа, даже в един момент работех на три места, учих в университета, който исках и специалността, която желаех, видимо бях нормална, щастлива, но абсолютно никой не подозираше какъв лишен от истински смисъл живот живея. Във всичко се справях перфектно – работа, университет, гаджета. Внимание изобщо не ми липсваше, но какво от това?!
Всъщност, аз съществувах, но не живеех!
Да, преследвах докрай професионалните си цели, но на физическо и емоционално ниво бях една развалина. Събуждах се единствено с мисълта какво ще ям, къде ще го ям, колко калории съдържа, къде ще ми се залепи, колко ще кача, как ще изглеждам, след като го изям…. как да го върна и премахна, ако все пак го изям.
Причината да работя на три места не беше толкова свръх работохолизъм, колкото финансови затруднения предвид тежкото булимично поведение и огромните количества храна, които купувах ежедневно.
Родителите ми вече започнаха да усещат, че нещо не е както трябва, но преди години за тези проблеми изобщо не се говореше. Сега нещата са една идея по-развити откъм информация и всякакви източници на такава в интернет.
4) Първата присъда „Хващаш последния влак“
Родителите ми вече бяха сигурни, че нещо не е наред. Майка ми събираше изрезки от списания и вестници, в които намираше съвсем оскъдна информация за хранителните разстройства. Минах през поне петима психолози, при които бях заведена почти насила. Тъй като вече нямах и цикъл (почти година, а може би и повече), ме заведоха насила и на гинеколог, за който ще разкажа повече в една от следващите глави. Годината беше 2006-та, а аз точно на 18 години. Диагнозата на лекаря беше категорична – Анорексия. Никога няма да забравя думите му, които бяха „Момиче, хващаш последния влак, за да можеш един ден да имаш деца“. Притесних се и плаках ужасно много, но тогава темата „деца“ изобщо не беше на дневен ред за мен и явно и това не успя да ме стресне, защото продължих смело да копая дупката, в която бях попаднала. За мен най-важното на света си оставаше да бъда възможно най-слаба и да не кача нито грам.
Родителите ми се опитваха, но трудно можеха да разберат какво е в главата ми и през какво преминавам. За баща си бях разглезено момиче, сестра ми също трудно приемаше какво се случва и често ме обвиняваше в това, че съсипвам задружното ни и сплотено семейство. Майка ми, тя милата беше забравила да се усмихва, но до последно вярваше и търсеше начин да ме спаси. Няма да забравя тягостната семейна среда около проблемите ми. Виждах и разбирах, че наранявам всички, но просто не можех да спра. Често получавах писма от мама, не защото бях далеч, бях в съседната стая, но всеки вече вътрешно се беше предал и нямаше сили да говори с мен. Понякога и аз отговарях с писма, а две от тях пазя и до ден днешен… Едно от майка ми към мен и от мен към моите родители. Плача със сълзи винаги, когато препрочитам писмата.
Прости ми, мамо! Прости ми, защото знам, че беше единствената, която до последно не се беше предала и вярваше в мен! Боли ме от това колко много съм те наранила! Боли ме, защото преди седем години започнах истински да осъзнавам през какво преминава една майка и колко силно обича майчиното сърце! Ето какво пише в най-силното и истинско писмо, което съм чела някога (без никаква редакторска намеса или пропуснат текст). Това е писмо до мен от моята майка през далечната 2007 год.
Привет, мое обично детенце – Теки!
Съжалявам, че трябва по този начин да ти кажа всичко, което искам, но нямам сили да намеря друг, а след всичките си денонощия напоследък, в които само плачех и мислих за проблема, просто вече ще се взривя от нерви, ако не споделя. Може да те отегча малко с хаотичните си мисли, но те умолявам да го прочетеш докрай! Поне ще мога да ти напиша всичко без да чуя „Уф“, без да видя ехидна усмивка и поредното лъжливо обяснение! Нито ще те упреквам в нещо, нито ще те обвинявам, нито ще те критикувам. Имам само няколко въпроса и съвета!
Теки, обичам те безкрайно и съм ти простила за всичко – само не знам защо от сляпата си майчина любов и вяра в теб, не усетих момента, в който булимията те вкара в коварната си схватка. Прости ми, че не съм била до теб и не сме се борили заедно, но вероятно просто мозъкът ми не е искал да приеме, че може да се случи на детето ми.
Теки, при първите ни пререкания на тази тема отпреди половин година, ти ми каза и ми обеща, че когато стигнеш 55 кг., ще спреш. Теки, защо продължаваш? Имаш ли мотивацията да го правиш, защото човек, когато се подлага на такива изтезания, трябва да има много силна мотивация! Теки, не знам дали има майка на света, която да желае зло на детето си. Теки, може би защото прекалено много уважавах твоите желания, може би защото виждах колко щастлива ще бъдеш, ако отслабнеш, затова може би съм изтървала момента и не съм се намесила.
Теки, ти вече не си щастлива, виждам го, чувам нервните ти изблици, виждам мътния ти поглед и уморения ти вид. Вече не си с грациозно и женствено тяло, а с изнемощяло, кокалесто и болнаво! Теки, животът е единствен и неповторим, искам да осъзнаеш дали това, което правиш, е добро за теб. Искам да знаеш, че ако в момента не усещаш признаците, за които си чела, бъди уверена, че ако продължаваш така, ще ти откажат част от органите, срива се имунната система, знаеш го много добре! Убедена съм, че едва ли искаш да прекараш част от най-хубавите си години, котио ти предстоят, по болници, по системи и по лечение!
Теки, човек не може да мрази храната – тя е горивото на нашия организъм. Все едно един мотор на кола да върви без бензин. Не можеш да се лишаваш до живот от тези минерали и вещества, които човек си набавя от храната, за да живее. Имаш нова любов – прекрасно, ако мен не ме послушаш, може би ще чуеш него. Опитай се да го подпиташ, той е спортист и ги разбира тези неща! А как мислиш – дали предпочита едно атлетично и женствено тяло или кокали и хлътнали очи! Теки, истината е в спорта и в малките, но чести количества храна. Знам, че е лесно да се каже, но е трудно да се изпълни. Теки, защо не ни разрешиш да ти помогнем? Теки, струва си да се живее заради всички дребни неща! Заради слънчевия лъч, заради полъха на цветята, заради шепота на морето, заради близките! Теки, моля те, не се предавай. Не предавай нас. Знам и искам да вярвам, че можем да се справим. Има и по-страшни неща от това, така че те моля, не се оставяй в лапите на анорексията и булимията. Не му прилича на един „лъв“ по зодия да постъпва така! Може би ти е странно всичко, което ти написах, защото ти самата не осъзнаваш проблема – не ти се сърдя, но честно и откровено кажи… Ако аз или някой от нашето семейство виждаш, че затъва в нещо, няма ли да му подадеш ръка или ще гледаш безучастно отстрани? Затова не се сърди, че страдам и се тревожа, това е съвсем нормално и мен не ме е срам да си го призная.
Теки, искам да се вразумиш, искам да си имам старото Текенце – жизнерадостно, щастливо, весело и с ведър поглед. Влюбено в живота! Искам да се надявам, че след всички сълзи и аз ще бъда мъничко щастлива, защото за мен щастието е в това децата ми да са здрави и щастливи, и семейството ни да е едно цяло за всички! Сигурно много неща пропуснах, но и много казах. Ако съм успяла поне една сълзичка да ти изтръгна, значи не всичко е загубено, значи живецът го има и ти ще се бориш заради себе си и заради нас! Заради бъдещето си! Ти заслужаваш само добро, защото самата ти си добър човек! Такова дълго обяснение не помня дори на гадже да съм писала!
Обичам те безумно! Ако решиш, че искаш съвместно да се борим – само ми подай сигнал! Ще я изям тази болест, но ще трябва да те измъкна от нея! Ако решиш, че можеш сама да се пребориш – опитай! Не знам дали има такива случаи!
Теки, спри да се изтезаваш, трите килограма по-долу или по-горе не са най-голямото щастие или нещастие на света. Не искам да се страхуваш от напълняване, искам само да проявиш воля и да започнеш по мъничко да се храниш. Най-голямото щастие е обичта на близките към теб и от теб към тях! Вярвам истински в теб! Бори се! Нека това бъде твоят подарък за предстоящия ми рожден ден! Обичам те безкрайно! Искам пак да ме целунеш закачливо и пак да се веселим заедно. Всички заслужаваме лошото да остане зад нас! Ако искаш, унищожи писмото ми, ако искаш го запази!
24.06.2007 год., 23:10 ч.
Много често не искам да си спомням какво съм причинала на майка си, а и на всички близки, които ме обичат. Не искам да си спомням, защото ме боли! Не искам да си спомням, че дори това изпълнено с обич и отчаяние писмо не успя да ми отвори очите. Връщам се към изрезките от списания и вестници, които майка ми събираше през далечната 2006 – 2010-та година и какво да видя… Попадам на вестник „Седмичен труд“, бр. 27, 2 юли 2008 год. В тази пожълтяла вече страница е изповедта на Василия Стоилова – внучка на известния художник Васил Стоилов и правнучка на Пейо Яворов. За жалост, четири години по-късно Василия се самоубива!
„Всеки свален килограм е доза, която те опиянява от победата над слабото, над човешкото у самия теб. Кантарът става твой най-добър приятел, твоят Дявол – Бог, а огледалото, в което виждаш себе си, все повече се изкривява“ – част от статията, в която напълно припознах себе си в годините на дълга и изтощителна борба с хранителните разстройства.
По тази глава мога да изпиша стотици страници, но мисля детайлите да ги оставя в реализация на друга моя мечта, с която да оставя частица от себе си в историята и, дай Боже, така да продължа да помагам, дори когато лично не бих могла. Само ще добавя, че се е случвало да повръщам по десетки пъти на ден, понякога дори вода, защото съм смятала, че ще напълнея от нея.
5) Професионалната реализация, любовта и „спряването“ с хранителните проблеми
На 21 години избягах от родния си град Русе в София, защото знаех какво точно искам да работя и каква стълбичка трябва да извървя, за да постигна целта си. Освен това, търсех изход от хранителните си проблеми и начин да спра да наранявам най-близките на сърцето ми хора. През целия този период 15-21 години, хранителните разстройства продължаваха да бъдат мой единствен спътник в живота, заедно с професионалните цели.
След десет месеца в София и смяна на две работи, ми се случи нещо наистина невероятно. Тъй като бях започнала работа като търговски представител и тъкмо завършвах маркетинг, ми предложиха да заема мястото на един колега бранд мениджър, който си тръгваше от компанията. И така, на 22 години вече работех това, което мечтаех да достигна на 30. Не можех да повярвам какво ми се случва. Професията, желанието ми да се докажа и реализирам, контактът и късметът да имам страхотни колеги, лека по лека ме изкарваха от най-тежкия и порочен кръг на хранителните разстройства. След осем месеца се влюбих и вече допуснах човек до себе си, с когото заживях. Напълнях с около 8 кг. и постепенно започнах да виждам усмивката на майка ми и спокойствието в очите на роднините си, които наистина бяха изгубили надежда, че мога да се справя. Да, принципно излязох от големия ад, спрях да гладувам или да ям и повръщам, но това съвсем не означаваше, че се бях справила с проблемите. Не се харесвах в новите си килограми и продължавах да броя всеки залък, който слагам в устата си, като не спирах да търся и изпробвам безброй диети.
6) Първи сериозен рецидив
Всичко вървеше привидно нормално, бях на 100% отдадена на работата си, но един ден нещата в личен и професионален план започнаха да куцат. Тъй като при мен въпросните две направления имаха пряка връзка помежду си, нещата изглеждаха доста по-сложни и сякаш всичко лошо се стоварваше наведнъж. Започнах да търся причините единствено в себе си и ми светна лампичката, че явно причината нещата да не вървят в личен план, а от там и в служебен, е покаченото ми тегло. А как направих тази асоциация? Истината е, че чух с ушите си думите „Ех, колко хубаво беше, когато ти усещах костите“. Така за жалост се случи най-лошото, не успях да овладея ситуацията и потърсих „утеха“ и решение в хранителните разстройства. Исках отново да е „хубаво“ (препратка към изречението с костите) и бъда отново слаба. Този път залитнах в още по-сериозна крайност… почти нищожно хранене и фитнес 7 пъти в седмицата по минимум час и половина. Тогава достигнах и най-ниското си тегло: 41.9 кг. Бях вманиачена по фитнеса и ако изпуснех дори една тренировка имах чувството, че е дошъл краят на света. Тренирах силово преди обяд почти два часа, връщах се в офиса и обядвах една кофичка кисело мляко с масленост 2%. Разбира се, това не само, че не реши никой от по-горните проблеми, а ме запрати към друг, още по-сериозен проблем, който смятах, че съм оставила в миналото и зад гърба си.
Имах страшно дълъг период на всякакви крайности в храненето – детокс, рестрикции, ограничения, 90 дневна диета, кето, вегетарианство, веганство, фрутарианство. Това е доста кратка извадка, списъкът е много по-дълъг. Наистина не мисля, че има нещо, което да не съм опитала. Бях в постоянно търсене на новото „магично“ хранене.
7) Най-тежката присъда „Не можеш да имаш деца“
Бях вече на 25 години с тегло 42 кг., напълно нестабилна емоционално и чувстваща, че не се справям професионално и лично, спрямо очакванията на половинката до мен. В този същия период, постепенно в главата ми започна да се прокрадва идеята за деца. След рязкото отслабване цикълът ми отново беше спрял и идваше само с прием на противозачатъчни. Започнах да се питам „Как, ако пия противозачатъчни, ще имам деца? – отговарях си „Няма как!“… След това се питах… „А как ще имам деца, ако не пия, но нямам цикъл“ – отговорът отново беше „Няма как!“. Тези въпроси все по-сериозно се загнездваха в главата ми и реших да потърся лекар за мнение. За жалост попаднах на доста некомпетента лекарка в София, която три месеца ме мотаеше по всякакви изследвания, а накрая ме изпрати да си пусна в лаборатория един хормон „Инхибин Б“, който принципно никога не се пуска самостоятелно, а в комбинация с АМХ (анти мюлеров хормон). Разбира се, аз не спирах да чета в интеренет за всичко, което казваше лекарката и за всяко едно излседване, на което ме пращаше. За този хормон четох, че показва дали имаш яйчников резерв и че ако резултатът е под 100 – нямаш никакъв шанс за собствени деца. Пуснах си изследването и никога няма да забравя как отварях онлайн системата за резултати през 1 мин, докато числото не се появи, а то беше „0“. Абсолютно кръгла 0. Нямам много спомени от този момент, защото не бях на себе си. Не знаех да плача ли, да крещя ли или просто да се самоубия. Радвам се, че в един момент разумът ми проработи, взех телефона и напълно неадекватна звъннах на същия този лекар, който през 2006 година ми каза „Хващаш последния влак“. Шансовете за час при него са 6 до 8 месеца след обаждане, но явно аз съм била толкова истерично разстроена, че се оказах с час за след две седмици. Наистина благодаря от сърце за този шанс. Ред беше на едни от най-дългите 2 седмици в живота ми. Минаха в непрестанно четене на форуми, много сълзи и огромен страх.
Денят на прегледа – д-р Любомир Бойчев и акушерката Иванка Радкова, моите ангели! МЦ Св.Иван Рилски – Тутракан. Бях подготвила вече изследванията, които лекарят ми поиска да имам готови за прегледа. Дойде и заветният час. Влязох в кабинета и ревнах с глас, бях уплашена и крайно засрамена, че преди десет години отхвърлих с лека ръка предупреждението на лекаря. Уравновесен и страшно спокоен, д-р. Любомир Бойчев погледна резултатите и ми каза „Успокой се, ще си имаш собствено дете, обещавам!“. Отново сълзи, но този път от щастие, защото това беше лекар, на който имах и имам 10000% доверие. Знаех, че щом той ми казва така, ще се случи. Последваха три месеца на рутинни изследвания, като крайната констатация на лекаря беше „Може да имаш дечица по напълно естествен път, но може да отнеме повече време“. Аз вече бях изчела всички възможни варианти и бях с готово предложение към лекаря, а то беше „Ин-витро“. Бях толкова наплашена, че изобщо не бях готова да чакам с месеци или години. Вече бях достигнала и по-нормалните, макар и все още поднормени 48 кг.
Предстоеше най-дългия един месец в живота ми, а именно стартирането на ин-витро процедурата – инжекции, хормони, лекарства, денонощно четене в интернет какво и кога може да се обърка, страх, сълзи, надежда… бях ураган от смесени емоции и чувства. И така, всичко мина като процедури и след две седмици щях да разбера дали съм бременна. Още тогава осъзнах, че ще направя всичко по силите си хранителните разстройства да останат завинаги зад гърба ми и си обещах, че ако Господ не ме накаже с най-лошото и успея да забременея, ще запиша да уча психология, ще специализирам хранителни разстройства и един ден ще помагам на хора като мен, за да не съсипят живота и най-хубавите си години.
Дойде денят – бях бременна!
Тук искам да спомена и още един ангел: ембриолога Гергана Петрова от МЦ Св.Иван Рилски – Тутракан (на по-горната снимка, долу вдясно), която създаде моето ембрионче и се грижеше за него около седмица, преди да го повери на моите грижи, а то милото се захвана със зъби и нокти за мен. Вярвам, че е усещало колко силно го желая. Летях от щастие, но после падах от страх. „Ами, ако нещо се обърка?“, „Ако не успея да го износя докрай?“, „Ако го изгубя, защото съм все още с поднормено тегло?“
Никога няма да забравя тежките думи на баща си „Ако нещо се случи с бебето заради твоите глупости, ти за мен не съществуваш“. Баща ми винаги е бил най-важната фигура за мен и не знам дали осъзнаваше какво ми причиняваше, но и причинява до ден днешен с думите си. Първо с тези, които частично подтикват едно дете към хранителни разстройства (споменах го в глава две), а после и тези толкова тежки думи. Винаги беше възможно нещо да се обърка, без аз или историческите ситуации да бъдат причинител.
Разбира се, моят майчински инстинкт проговори на 100% и през цялата бременност не си позволих дори за секунда да спазвам някакъв режим или изпадам в крайности. Гледах да правя добър подбор от храни и да не се лишавам от нищо, ако ми се хапва. Спомням си, че ми се ядеше страшно много домашна баница и всеки ми угаждаше и готвеше баничка.
Резултатът… изкарах една невероятно лека и безпроблемна бременност, без никакви странични признаци, като гадене, повръщане, претенции и подобни. Не бях мрънкаща бременна, а дори напротив… толкова бях щастлива с човечето, което растеше в мен, че никой и с нищо не можеше да ми свали усмивката от лицето. Летях от щастие, а успоредно с това вече бях записала психология и с малкото човече в мен пътувах всеки уикенд за лекции.
8) Най-щастливото събитие в живота ми
Минаха девет месеца и ТЯ се появи. Моята най-голяма мечта – ТЕЯ! Беше съвършена, здрава и толкова силно желана и обичана! Когато я прегърнах за пръв път, не можех да повярвам, че я има и я държа в ръцете си. Тя ми даваше сили за всичко и най-вече за това никога да не се откажа от това, което си обещах.
9) Призванието и мисията в живота ми
Знаех, че един ден ще сбъдна мечтата си, а именно да помагам на хора, които са попаднали в капана на хранителните разстройства, вечните диети и себеомразата към собствените си тела.
И така, завърших, дипломирах се, като от 2018-та година съм официален член в Дружеството на психолозите в Република България. Същата година беше ред на следващата цел, а именно специализация в профилирано обучение за хранителни разстройства.
Преминах обучения в Националния център за хранителни разстройства в Лондон (NCFED) в следните направления:
- пълноценно и балансирано хранене
- превенция на хранителни разстройства
- хиперфагия (емоционално хранене, преяждане)
- умения и практики при работа с хора, които са засегнати от хранително разстройство
Това, което смятам, че ме отличава от останалите специалисти, е личният ми опит, като човек преминал през всички видове разстройства на храненето. Това от своя страна ми дава привилегията в дълбочина да разбирам срама, тревогата, страховете, отчаянието и всички съпътстващи крайно негативни емоции на засегнатите от хранителни проблеми.
10) Психолог хранителни разстройства
През 2019-та година реших, че е време да се престраша и да започна да практикувам като „психолог хранителни разстройства“. В началото държах всички консултации да ги осъществявам на живо. Наех помещение в София и направих своя кабинет мечта. Никога няма да забравя мисълта и емоцията, която вложих във всеки един детайл. За съжаление, малко след това дойде първата ковид вълна и се наложи да затворя кабинета. В началото отчетох това като провал, но бързо осъзнах, че всичко се случва с причина. Преминах на онлайн модел и започнах да достигам и помагам на много повече хора, такива, които не са от София и дори такива, които не живеят в България.
Няма да скрия, че в началото бях доста плаха в новото професионално начинание. Осъзнавах колко отговорна е работата ми и определено ми липсваше увереност. С времето и годините практика обаче, затвърдих все по-ясно философията, която изповядвам около тези проблеми. Успешните истории и спасени животи зад гърба ми ме мотивираха да продължавам смело напред.
11) Фитнес пътешествие
През 2020-та година реших да предприема нова стъпка в посока да бъда още по-добра версия на себе си. Макар хранителните разстройства да бяха изцяло зад гърба ми, то усещах, че все още липсват парченца от пъзела наречен „Баланс и правилна грижа за тялото“.
През въпросната година (Май месец) станах част от менторска програма за спорт. Имах уникалния късмет да попадна на страхотен треньор – Красимир Михайлов, който запали в мен страстта към фитнеса. С негова помощ започнах да откривам баланса в тренировките. За пръв път използвах спорта като средство за грижа към тялото, а не като наказание за изядената храна.
Един от основните и водещи мотиви да стартирам силови тренировки беше – Да мога да слагам сама дъщеричката си в столчето за кола.
Аз наистина не можех да я вдигам, а тя беше само на четири годинки. Да, нямах грам сила, след всичко, което бях причинявала на тялото си. Гладът през годините беше стопил всеки мускул в моето тяло.
Точно около пет месеца след старта на моето фитнес пътешествие, се случи нещо невероятно… Бяхме във Варна, разхождахме се с Тея и тя падна. Разплака се и поиска гуш. Колената й бяха ожулени и не искаше да ходи. Тогава я вдигнах и Оооо, Чудо! Успях да извърша това действие с лекота, да я нося и дори да я държа с една ръка, за да се снимам и похваля на треньора ми. Този момент никога няма да го забравя. Това беше от онези моменти, в които визията не играеше грам роля, аз просто бях силна и можех да помогна и понося дъщеричката си.
И така, измина година, в която открих всички позитиви на фитнеса с помощ, подкрепа, разбиране и едно прекрасно мини фитнес общество.
„Преди“ и „След“.
Не можех да повярвам по какъв начин се трансформира тялото ми с храна, БЕЗ обсесии, глад и забрани. Важно е да отбележа, че този път не залитнах по нито една крайност. Никога, за последните, вече почти пет години, не съм спортувала повече от четири пъти седмично, максимум час в залата. Разбира се, имах и огромни паузи в тренировките, покрай бременността, ритъма около дечицата и много лични препятствия. Това беше и причината да заобичам процеса. Стигнах до ниво на осъзнатост, в което този път нищо не беше „На всяка цена“.
12) Моето малко второ чудо
След почти година в напълно правилната посока със спорт, правилен подбор от храни и никакви забрани, забременях напълно нормално и естествено с втората ми дъщеричка. Никога няма да забравя как с приятеля ми обсъждахме периоди за ин-витро процедура, а само два месеца след това се случи моето малко второ чудо. Всъщност, използвам думата „чудо“, но всичко си беше плод на правилни избори, вяра в процеса, подкрепа, усилия, борба и неспирно надграждане.
През декември 2021-ва година се появи Амая. Не мога да опиша щастието, което изпитах. За мен това е най-голямата награда за финалното ми справяне с хранителните нарушения и най-голямото и искрено „Благодаря“ на моето тяло към мен.
13) Фитнес треньор – новата професионална стъпка и реализация
През 2023-та година реших, че е време да надградя своите знания и да разширя начините, по които мога да помагам на хората. Записах обучение и завърших успешно Академия за фитнес треньори на Strong by science. Академия, която е на световно ниво, като съвсем категорично заставам зад това свое твърдение. Тук искам да кажа огромно „Благодаря“ на Костадин Зашев – за знанията, отношението и неспирната подкрепа. В момента съм част от SBS Academy Pro и не мога да опиша с думи стойността, която се дава, както от Костадин Зашев, така и от всички невероятни, вдъхновяващи и прекрасни колеги. Това общество ми дава сила и увереност да вървя още по-смело напред и да не спирам да надграждам знанията и себе си.
Избрах точно това професионално направление, защото изцяло допълва начините, по които мога да помагам. Хората с хранителни нарушения често изпитват затруднения да намерят баланса в движението и в това да напаснат нещата по нов начин – така че тренировките да не са само за изгаряне на калории или наказание за изядената храна или преяждането, а основно за изграждане и поддържане на едно здраво и функционално тяло, без крайности и без обсесия. Не за наказание, а от грижа и с обич. (Ако се върнете на глава 6 от моята история, ще си припомните колко тънка може да е границата и бързото залитане към поредната крайност).
Искам да помогна и на онези от вас, които искат да влязат във форма със знания, подкрепа и вяра в процеса, а не с глад, лишения и забрани. Знания, които ще ви дадат свобода и предпазят от клопката на хранителните нарушения и нездравословната връзка с храната!
Ще се радвам да ти помогна да извървим този път заедно!
